Къщата на Смирненски в някогашния Ючбунар дочака нов живот

Къщата на Смирненски в някогашния Ючбунар дочака нов живот
Както се казва, ако краят е добър, всичко е добре. И затова къщата музей на „слънчевото дете на българската поезия“ Христо Смирненски макар да чака своята реставрация цели 15 години, това, което видяхме, минавайки случайно по ул. „Овче поле“ №116 в някогашния софийски квартал Ючбунар, а днес в периферията на софийския център, е повече от отлично.
Къщата е построена през далечната 1913 г., а година преди това избухва Балканската война и скоро българските войски освобождават родния на Христо Смирненски град Кукуш – днес в Северна Македония, а някога населен основно с българи. Радостта обаче е кратка, защото разногласията между балканските сюзници ги хвърлят в Междусъюзническата война и пред опасността от настъпващите гръцки войски българите побягват от Кукуш, след което той е опожарен. Семейството на Смирненски, както и хиляди бежанци от Македония, се отправят към България да търсят спасение…
Стигайки до София, многолюдното семейство на Смирненски 2-3 години живее наблизо под наем, а в 1916 наема две стаи в тази къща, но не се оплаква и животът продължава… Тук Христо Смирненски написва най – хубавите си стихове за унижените и оскърбените от живота обитатели на едно от най – бедните софийски предградия и живее тук до 1923, когато „жълтата гостенка“ – туберкулозата го хваща за ръка и го повежда към отвъдното, за да остане завинаги млад и възторжен и завинаги на 25 години…
Обявяват къщата за музей в 1959 г. , но чак десетилетие по – късно тя отваря врати. И няколко поколения деца, но и не само деца, идват в нея, за да усетят атмосферата, в която живее певецът на „огнените гриви“… Макар и къща музей, тук почти няма мебели и битови вещи, защото семейството на Смирненски живее оскъдно, както и повечето хора по това време, но затова пък музейната експозиция е впечатляваща…
И така се нижат година след година и десетилетие след десетилетие, докато в 2004 г. къщата музей на Христо Смирненски е затворена за неопределено време, защото става опасна за посетителите.
В последвалото време тя започва да се руши и накрая сякаш самата „жълта гостенка“, виновницата за ранната смърт на Смирненски, я поразява. Години наред и периодично в медиите се подвига въпросът за реставрацията й, но общината се оправдава с липса на финанси.
През 2013 г. Министерството на културата става собственик на къщата и веднага отпуска 33 000 лева за неотложен ремонт на покрива. И това се случва, след което проблемът с цялостната реставрация наново обраства с какви ли не бюрократически плевели, а в медиите пак периодично да се повдига въпросът за нейната реставрация… Сагата приключва миналото лято, когато Министерството на кутурата дава 239 000 лв и само за няколко месеца нещата са на финалната права.
„Всичко е направено идеално“ – казва ни човекът, когото видяхме, когато влязохме в двора, а после и в къщата, където мъжът наглеждаше как майстори лакират дюшемето в стаите. „Много трудно стана, че беше почти рухнала, но се справихме“ допълва доволно той и като се извинява, че има работа, ни казва довиждане.
А ние излизаме от двора и след няколко крачки сме на ул.“Пиротска“, която в тази си част все още пази духа на стара София.. И след стотина крачки в градината с църквата „Св.Никола“ виждаме останало кой знае откога рекламно пано за къщата музей „Христо Смирненски“.
„Дано да останат пет – шестотин лв от тези 239 000 субсидия от Министерството на културата, че да направят и ново пано“ си казваме, докато шумна група деца от съседното на градината училище излизат, бързешком пресичат тясната улица и се мятат в трамвая, който чака светофарът да стане зелен…
И когато той поема, на нас само за миг ни се привижда, че сме зимна утрин на 1920 година, че дърветата в градината са много по – ниски, но с навалял сняг; че от прозорците на двуетажните къщи по „Пиротска“ тук – там прозира мъжделива светлина; че с мушнати ръце в джобовете и с вдигнати яки заради студа мъже бързат за работа и че бащата на Смирненски е подкарал количката си с боза към центъра, където хлапета с наръч вестници в ръка вече откога – откога бодро подвикват:“Насам, дами и господа, насам…! „Заря“, „Зора“, „Утро“! Топли, топли – парят!“

Рубриката (Не)забравената България се реализира с любезната подкрепа на МГМ-ГМ – официален дистрибутор на Hörmann.

error: Съдържанието е защитено!