Когато в началото на ХХ век в София все още няма хипермаркети

Когато в началото на ХХ век в София все още няма хипермаркети

Тази статия нямаше да я напишем, ако поради ситуацията в момента в София (и навсякъде в България) не се бяхме замислили преди 100 и повече години как стои въпросът с купуването на храна в София и какво са хапвали тогава софиянци, както и ако по тази причина неволно не бяхме направили сравнение с положението днес… Но да караме подред…

В 1900 година в София живеят 68 000 човека. Столицата е драстично малка по площ, а и изглежда съвсем не както днес. И няма как да е иначе – само преди четвърт век сме се освободили от османско владичество и тепърва и България, и София започват да се модернизират.

По това време битът на софиянците също се променя, но културата на хранене, както бихме се изразили сега, хем следва традицията от предишните времена, хем лека – полека започва да възприема и нови и непознати храни, и начина им на приготвяне. И изобщо новото и старото вървят ръка за ръка, докато „старото“ отмре, за да отстъпи място на „новото“ – – както впрочем това се случва открай време…

В 1900 (разбира се, не точно в тази година, а по това време) мъжете в София работят, а жените са само домакини. И това не е въпрос на „дискриминация“ – просто до 1944 нещата в българските градове стоят така.

Поради противоречивите данни, които видяхме, няма да пишем каква е била средната заплата в София по това време, още повече че „средна заплата“ е разтегливо понятие. Естествено, че държавен служител или военен не е взимал заплата колкото един печатарски работник, откъдето идват и разликите в социалното им положение, и разликите в стандарта им, което също е естествено. Но е факт, че по това време с една заплата всеки баща е можел да издържа семейството си, при това най – малко с три деца. Разбира се, както тогава, така и сега имало много заможни софиянци, заможни софиянци, средна ръка софиянци, както и „скромни“ софиянци, но понеже въпросът е за храната, специално по това време тя не не е проблем за никого.

И да тръгнем оттам – откъде софиянци пазаруват в 1900 година.

Останала още от „турско време“, когато не било препоръчително да се излиза навън, в 1900 все още е жива традицията всяко семейство да се запасява с продукти – основно за зимата, а и заради това, всички продукти да са подръка на домакините.

И обикновено бащата купувал чувал брашно, торба ориз, делва с мед, тенекия със сирене, чувал с орехи, торба с лешници, дамаджана с оцет, тенекия с мас, тенекия със зехтин, захар в големи дървени каси – на големи „късове“, наподобяващи днешния небет шекер, но по – големи. И тези късове се разтрошавали с домашни клещи, а после ситна захар се „получавала“ в дървено хаванче…

От друга страна, софиянци имали и зеленчукови градини извън София и оттам си добивали чушки, домати, краставици, лук, зеле, магданоз. Тези продукти ги ядели пресни, но понеже не били много, отделно и докупували…

Веднъж в седмицата – в петък – в София идвали шопите от околните села със собствената си продукция. И понеже шопите само карали каруците със стока, докато шопкините я продавали на софиянките, този пазар се сдобива с името Женски пазар. Продуктите просвали направо на земята на Банския площад, т.е. пред днешната джамия срещу Халите, но и на мястото на днешния Женски пазар.

Оттам софиянките си купували продукти за една седмица напред – картофи, яйца, зелен фасул, грах, всякакви други зеленчуци, пилета, кокошки, всъщност всичко, което се предлагало. И преценявайки какво ще готвят цяла седмица, те се натоварвали с кошници и се прибирали вкъщи. Пазарът обикновено продължавал цяла сутрин, защото софиянките първо „подробно“ го обикаляли, за да видят как вървят цените, после започвало пазаренето, което също не ставало бързо, но накрая всичко завършвало удовлетворително и за продавачките, и за купувачките и както се казва, пазарът се „разтурвал“ до следващия петък.

Да кажем, че от тоя Женски пазар софиянките купували и плодове – вишни, череши, сини сливи, зелени орехчета, а и розов цвят даже и че после „превръщали“ всичко това в сладка, конфитюри и желета. Оттук се снабдявали и със зеле, чушки, моркови и други такива зеленчуци, от които пък правели туршии – но това се случвало в късното лято и ранната есен – за да се запасят за зимата…

Наблизо до Банския площад и фактически на мястото на днешните Хали се намирали и Касапската чаршия, т.е. Улицата на месарите, Рибната чаршия и Сиренарската чаршия. Оттам мъжете рано сутрин през седмицата купували месо, риба, сирене, кашкавал и извара, занасяли ги вкъщи и после отивали на работа. Но понеже цените на дребно били два пъти по – високи от цените на едро, тук мъжете пазарували само „сезонно“. И понеже поначало предпочитали да се запасяват, пак оттук, но на цени на едро купували голямо количество месо за зимата, осолявали го и го държели в каци, както и 2-3 тенекии сирене, че да им се върже сметката… Рибата, естествено, купували само прясна…

И с продуктите, с които разполагали – и от своите градини, и с тези, купени от Женския пазар в петък, както и със „запасите“ си, софийските домакини приготвяли храната за семейството. Но както и да я гледаме, тя била проста и здравословна, както бихме казали днес.

Може да ни е странно, но основната храна бил всъщност хлябът – по това време те или си го приготвяли сами, или имало фурни, откъдето го взимали. И даже бихме казали, че хлябът бил основното ястие, а другото – гарнитура…

Като сядали на трапезата, на нея имало, примерно казано, само чорба, нищо повече, ако не броим лютите чушки. Ако имало яхния някаква – от картофи, зеленчуци и нещо такова – само яхния и люти чушки. Ако имало гювеч – 0само гювеч и люти чушки. И хляб, много хляб, но не го режели, а го разчупвали на парчета…

Естествено, че не ядели само това, но все пак да припомним, че в сряда и петък се ядяло задължително постно, а и че ако не всички софиянци, поне повечето спазвали постите – четири пъти в годината, от които най – дългите били великденските – цели 48 дни. И тогава обичайно хапвали зеленчукова чорба, нарязано кисело зеле с червен пипер, зехтин и орехи, кисела туршия със зехтин, настъргана ряпа с маслини и ситно нарязан праз, пак със зехтин; пържени тиквички, пържен патладжан, кьопоолу с оцет, чесън и зехтин и червено настъргано цвекло – пак с чесън, орехи и зехтин…

А иначе какво са хапвали ли? Ами горе – долу това, което и ние днес, макар и не съвсем.

Всякакви чорби, но застроени само с яйце, защото по това време фидето идвало от „странство“ и затова го слагали в чорбите само когато идвали гости….Кокошка или пиле – само по време на голям празник. Кюфтета – по – често. Правели ги обаче не от кайма, защото тогава нямало машини за мелене на месо, затова го накълцвали на съвсем ситни парченца – със сатър, т.е. с един голям нож.

Любимо ядене по това време на софиянците са и пълнените чушки – но пак с накълцано месо. Любима им е и мусаката – но само от патладжани и кълцано месо, а не с картофи, както днес. Обичат също и яхнии – запържени зеленчуци в сос, може и зеленчуци с парченца месо, както и всякакви видове гювеч – и с месо, и без месо…

Естествено, обичат и вечната шкембе чорба, и свинската пача, и таратора –задължително обаче с чесън, орехи и малко зехтин… Дали обичат фасула, не знаем, но знаем, че без фасул не минавало нито едно семейно седмично меню…

Няма как да не кажем, че на трапезата много често има и баници и зелници, приготвяни с домашно точени кори и само с краве масло… И са ги хапвали задължително с кисело мляко и хляб. Точно така, с хляб…

Към тази „таргет група“ храни спадат и домашната юфка, домашният кус –кус (нямаме идея как са правели топченцата) и тарханата (трохи от изсушено тесто със зеленчуци). Това са обичайни храни за закуска на децата, но и на майките и бащите.

И понеже по това време сладкарници в София още няма, сладките неща домакините приготвят сами. По традиция от турско време – баклава, реване, сутляш – сварен със захар ориз, ашуре – сварено жито със захар, както и прословутите колачи, което ще рече кравайчета – с пълнеж от орехи, сладко, сушени плодове, а нерядко и със сирене.

Единственият европейски сладкиш е пандишпанът – първо го продават търговци, а след това софиянките започват сами да го приготвят, защото то пандишпанът е захар, брашно и яйца и фактически това, което днес наричаме блат (за торта).

Отделно домакините имали запаси от всякакви сладка и желета, а правели и прословутото бяло сладко – сгъстена варена захар. Не минавали гости без бяло сладко –в малка чинийка, с малка лъжичка и с чаша вода.
Гостите черпят и с рахат локум, пейнир шекер – захарни цветни парчета, наподобяващи днешните бонбони за смучене, както и с озахарени леблебии.

И естествено, в 1900 година софиянци пият три неща – гъсто и сладко турско кафе, боза и червено вино. Кафето купували и печели вкъщи, а после мелели в турски месингови мелнички. Бозаджии обикаляли улиците и всяка домакиня си купувала от гюмовете им колкото боза иска… А що се отнася до червеното вино – да се снабдиш с него в 1900 година било точно толкова трудно, колкото да се снабдиш с него в 2020 година…

Е, то виното е най – сладко, когато се пийва в компания, но за кръчмите в някогашна София – следващия път… И да знаете, страхотни са някогашните софийски кръчми… Те и сега са страхотни, но просто трябва да изчакаме да мине извънредното положение и пак ще пием вино там… И с някакво хапване – естествено….

 

Снимките ни предоставиха г-н Любомир Юруков и сайтът http://www.stara-sofia.com, за което благодарим.

Рубриката (Не)забравената България се реализира с любезната подкрепа на МГМ-ГМ – официален дистрибутор на Hörmann.

error: Съдържанието е защитено!