Иван Хаджиберов – опълченецът индустриалец

Иван Хаджиберов – опълченецът индустриалец

 

Тази статия нямаше да я напишем, ако тези дни не се беше заговорило за поредното увеличение на цената на електрическата енергия и ако не се бяхме сетили, че в 1906 габровецът Иван Хаджиберов построява първата водноелектрическа централа в България за индустриални нужди, в резултат на което обаче и цяло Габрово „светва“… Но да караме подред…

През турското робство Габрово има дервенджийски статут, т.е. мъжете охраняват старопланинските проходи от разбойници и срещу това градът ползва някакви привилегии. Чужди пътешественици пък характеризират Габрово като „свободолюбиво и бунтовническо“, което може би ще рече самостоятелно и своенравно селище. И е факт, че през Възраждането тук занаятите процъфтяват, гражданите богатеят, а в 1835 отваря врати и училище, което по – късно ще стане прочутата Априловска гимназия.

Богат човек е и Хаджи Беро Иванов, мелничар, търговец и кираджия (превозвач на товари), чиято лична къща е в самия център. И в нея в 1858 на бял свят се появява първият син в семейството – Иван, а след време ще се родят и още две момчета и две момичета…

Иван започва да помага на баща си още като невръстно дете, но някога е така… И учи, не е като да не учи, не само до днешен шести клас… По̀ му е добре на мелницата, където може би механизмите й са го впечатлявали, макар че кой може да каже това…

И тук следва нещо, което ни се видя интересно, затова и ще го напишем… През Априлското въстание 1876 Габровският и Дряновският край взимат дейно участие, като в Дряновския манастир дни наред четата на поп Харитон геройски се сражава, докато не я сломяват… И кой знае какво е щяло да стане в близкото Дряново, защото поробителите решават за назидание да го сринат, ако не се намесва видният дряновски чорбаджия Хаджи Сава Иванов Хаджипенчев, образован човек, участник в борбата за църковна независимост, и благодарение на него Дряново е спасено…

Следващата година започва Руско – турската освободителна война и същият този човек организира доброволчески дружини, изхранването на руските военни части и отварянето на лазарет в града…

Но и габровци не отстъпват на дряновци, защото и те масово се включват да помагат, а двайсетгодишният Иван Хаджиберов зарязва мелницата на баща си и в Шипченските боеве е доброволец – куриер…

И десетина години след Освобождението Иван Хаджиберов от Габрово ще се ожени за дъщерята на Хаджи Сава Иванов Хаджипенчев от Дряново, която е едва десегодишна, когато баща й и бъдещият й съпруг помагат за Освобождението на България…

В първите вече „свободни“ години Иван Хаджиберов взима под наем мелницата на баща и спечелва немалко пари. Но понеже в Балкана над Габрово е имало доста мелници и всяка се е борела за клиенти, Иван Хаджиберов решава фамилната мелница да стане без конкуренция. И явно е имал техническа мисъл, защото с „иновативни“ приспособления започва да мели отлично бяло брашно, при това без трици (твърдата зърнена „обвивка“, която дотогава не е можела да се смели).

Захваща се и кираджийство – превозва стоки от Северна към Южна България, което ще рече от Княжество България към Източна Румелия, освен и че изнася осолена риба, а внася тютюн. И добре се развива младият Иван Хаджиберов, но не спира да мечтае да има самостоятелен „бизнес“, както бихме се изразили днес.

Междувременно Сърбия, недоволна от Съединението (ни) на 6 септември 1885, коварно напада България и започва Сръбско-българската война. Никакви сведения не са останали за участието в нея на обикновения войник Иван Хаджиберов в нея, но и няма нужда – важното е, че той защитава Отечеството си, и толкова.

После пак се захваща със своите дела и в 1890 е вдигната нова мелница – валцова, т.е. зърното вече се раздробява машинно, и по този начин се получава фино бяло брашно, типово брашно (от периферията на зърното) и трици. Днес това може да ни се види незначително постижение, но за времето си не е така…

Иван Хаджиберов обаче не се спира. Година по – късно (1891) купува от Германия динамо (машина, която преобразува механичната енергия в електрическа) и няколко електрически крушки. И когато ги монтира в мелницата, в нея светва първата електрическа крушка в България… А и че постижението на Иван Хаджиберов е забележително – забележително е, защото чак след 9 години ще бъде изградена ВЕЦ „Панчарево“ и София ще бъде осветена… Години пък трябва да минат, за да се случи това и в други градове в България, а кога по селата – да не говорим…

Но плановете на Иван Хаджиберов са много по – големи от това, мелицата му да „свети“ денонощно. И той решава да отвори фабрика за вълнени платове, каквито до този момент в България не се произвеждат. Защото още през Възраждането Габрово, но и не само, е „много напред“ с абаджийството – тъкане на груби платове от дебела вълнена прежда. След Освобождението тази дейност слабо се механизира, но платовете си остават все така груби, въпреки че Османската империя продължава да е необятен пазар за тази стока.

И Иван Хаджиберов се заема с този „проект“. Свързва се с английска фирма и договаря внос на камгарни (висококачествени) прежди и други материали. Взима банков заем (по това време държавата е приела Закон за насърчаване на местната промишленост и търговия), вдига фабрика, купува скъпи станове и в 1892 стартира производството…

Но да не си помислите, че говорим за някаква кой знае каква фабрика и за кой знае какво производство, защото работниците са всички на всичко четиринайсет, а становете – само пет, но за ония години това си е фабрика като фабрика и производство като производство…

Така минават десет години и Иван Хаджиберов разбира, че по този начин доникъде няма да докара нещата, освен и че шуреят му, станал негов съдружник, се уплашва да не потънат в дългове, и му продава своя дял…

Това като че ли още повече амбицира Иван Хаджиберов, освен и че той явно не се страхува да рискува. А и в главата си вече има нов план, който той решава да реализира, каквото и да му струва…

А планът е да построи собствена ВЕЦ, която да осигури такава мощност на фабриката, че да се увеличи многократно производителността й. И с „разбирачи“ започва да обикаля Габровския балкан, а версията е, че търсят място за варница, за параклис и е такива неща. После преодолява още куп препятствия, защото банката спира да го кредитира, но в крайна сметка всичко завършва благополучно…

И когато Иван Хаджиберов построява собствена ВЕЦ, Габрово става вторият електрифициран български град след София. Индустриалецът инсталира и във всяко домакинство безплатна електрическа крушка, а фабриката му за вълнени платове така дръпва, че освен всичко останало, с тях започва да се облича и княжеското семейство. И е малко суетно, но ще го напишем – след като на 22 септември 1908 в Търново цар Фердинанд обявява независимостта на България, на път към столицата в Габрово отсяда в къщата на Иван Хаджиберов, но не защото е нямало къде другаде…

През 1912 и след многократни банкови заеми и разширения фабриката на Иван Хаджиберов вече има 80 стана и 280 работници. В 1923 пожар я изпепелява, но я възстановяват, а в 30 – те години я преобразуват в акционерно дружество, което само означава, че е била на добра печалба…

За да бъдем коректни, ще споменем и друго – че в Балканската (1912), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1914 – 1918) Иван Хаджиберов е доставчик на платове за българската армия. И когато идват на власт земеделците и гласуват Закон за съдене на виновниците за „народната катастрофа“, бившото правителство, но и много хора, чийто „бизнес“ е бил свързан с него, са арестувани. Това се случва и на Иван Хаджиберов – в 1919 го задържат за 9 месеца и да не се разпростираме в обяснения, а само да кажем, че в 1924 обвинените са амнистирани.
И тук е мястото да направим едно уточнение – когато стане въпрос за фабриките у нас до 1944, много хора си представят как собственикът капиталист е изцеждал и последните сили на работниците си само и само да спечели милиони на техен гръб, което обаче (има стотици примери) съвсем не е било така…

Около фабриката си (тогава в покрайнините на Габрово), Иван Хаджиберов построява семейни и „несемейни“ общежития, а тях пък разделя на „мъжки“ и „женски“. Осигурява на всички свои работници безплатна столова, безплатна здравна профилактика и лечение, а за децата им наема учители и възпитатели. За забави и веселие след работа урежда салон за вечеринки и отделно девет стаи (броят може да не е точен) и купува от Виена пиано, музикални инструменти и дори билярд.

Оформя и красив парк, в който се разхождат елени, фазани и лопатари, а има и малка зоологическа градина. По – късно в парка прави и първите тенис кортове в България и първата ледена пързалка – все за работниците си… Отделно този човек Иван Хаджиберов е и виден дарител, и финансов гарант на народополезни начинания, като например жп линията Габрово – Царева ливада, и на какво ли не още…

А дали е истина, не знаем, но г-жа Микаела Енгел, правнучка на Иван Хаджиберов, твърди, че когато работничка във фабриката се омъжвала, той й подарявал чеиз, а на старите си работници подарявал къща…

Емил Михов, режисьор на филма „Дързостта да бъдеш пръв“ – за живота на Иван Хаджиберов – пък казва това: „Той е бил богат, но преди всичко е бил човек. За всяка сватба на свой служител помагал с крупна сума, общо 22 пъти бил кръстник на деца, помагал и със заеми. Ако някой откраднел нещо, строявал работниците в две редици и карал провиненият да мине между тях, за да го видят. Много негови западни партньори го чакали за среща и той се е появявал омазан до лактите след ремонт на машини….“ И всичко това също говори що за индустриалец е бил Иван Хаджиберов, така мислим ние…

Затова не е и случайно, че къщата, в която живее с жена си и петте си деца, както и къщата за гости, ги вдига до фабриката, до общежитията, до всичко, което му е било смисъл на живота… И сигурно затова не е и случайно, че е бил отличен индустриалец, но и отличен съпруг и баща…

Иван Хаджиберов си отива от този свят в един мартенски ден на 1934… Изпаща го цялото признателно габровско гражданство и фабричните сирени вият, а църковните камбани бият… Полагат го в недалеч от фабриката красива гробница със стенописи, вдигната от него за съпругата му, починала преди десетилетие. При родителите си намира вечен покой по – късно и единият им син…

И когато идва 1944 и животът в България се преобръща с главата надолу, на втория син, който ръководи семейния бизнес след смъртта на баща си, му с налага да се спасява и той се спасява чак в Питсбърг, САЩ. Пръсват се и другите Хаджиберови, затова днес наследниците им са в Америка, Австралия и Израел… И все пак не всички се пръсват… Малко хора знаят, че на премиера от първите години на демокрацията Любен Беров дядо му и Иван Хаджиберов са братя, както и че на Иван Хаджиберов една от праправнучките е съпругата на известния журналист Арман Бабикян…

Знаем, че в 1947 както в цяла България, така и в „българския Манчестър“ – Габрово започва национализация на всички частни фабрики, като идеята е по съветски модел да се създаде огромен комбинат за прежди и платове. Това се оказва нелесна задача, но все пак в 1959 комбинатът „Георги Генев“, най – голямото предприятие на Министерството на леката промишленост в Габровски окръг, става факт.

Унаследил всички материални активи на някогашните собственици – машини, станове, складове и т.н., комбинатът работи безпроблемно и бълва ли бълва продукция до идването на демокрацията в 1989. Скоро след това го преобразуват в еднолично търговско дружество, което в 1995 го включват в списъка за масова приватизация и го купуват, а в 1998 го обявяват в несъстоятелност и 4 години по – късно го ликвидират… И пишем това само за да кажем, че ние българите очевидно не можем да създаваме, но сме царе на рушенето, особено когато в това, което рушим, не сме вложили един свой лев, защото Иван Хаджиберов и наследниците му едва ли биха прахосали своето така…

И да кажем още нещо – в 1947 къщата за гости на Иван Хаджиберов е разграбена и оттам завинаги изчезва удивителна колекция с акварели на големия български художник Константин Щъркелов – това ни го каза г-жа Красимира Чолакова, уредник на Регионалния исторически музей – Габрово. По това време и някой или някои поругават фамилната гробница на Хаджиберови, сигурно да откраднат нещо от вещите, с които в някои краища на България погребват покойниците… През социализма и заради някакво разширение на комбината пък къщата на Хаджиберови я събарят, че им пречи, а фамилната гробница я взривяват…

И тогава Еленка, една от дъщерите на Хаджиберови, се вдига от София, събира разпилените кости на майка си, баща си и брат си и в чанта ги пренася и оставя в църквата „Св.София“, тази червената, до храм – паметника „Ал.Невски“, а после им намира нов вечен дом в гроба на покойния си вече мъж на Софийските гробища…

И най – странното е, че на този гроб и до днес на излиняла плоча може да се прочете до други имена и „Иван Хаджиберов – опълченец“. Като доказателство, че там завинаги почиват тленните останки на един голям българин, патриот и индустриалец, живял и работил за светлото бъдеще на Нова България…

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на 25kadur.bg.

Рубриката (Не)забравената България се реализира с любезната подкрепа на МГМ-ГМ – официален дистрибутор на Hörmann.

 

error: Съдържанието е защитено!