Имаме златен шанс да намерим гроба на Левски

Имаме златен шанс да намерим гроба на Левски

Тази статия нямаше да я напишем, ако днес не беше 19 февруари, ако открай време не стои открит въпросът къде е гробът на Левски, ако върху нас като народ не виси „със страшна сила“ упрекът, че след гибелта на Апостола не сме го погребали както подобава, ако преди няколко години великотърновският историк Николай Иванов не беше посочил къде е гробът на Левски и ако въз основа на впечатляващите му проучвания не се бяхме запитали не пропускаме ли златен шанс… Но да караме подред…

Няколко месеца след гибелта на Левски, т.е.в края на 1873 г., майка му и роднините започват да питат къде е гробът на техния Васил, но не получават категоричен отговор.

Две години по – късно в Букурещ Христо Ботев публикува стихотворението „Обесването на Васил Левски“, в което пише, че „там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило…“. И конкретиката, но и не само, ни кара да мислим, че прословутият въпрос: „Гарване, и ти, птицо проклета, / на чий гроб там тъй грозно грачеш?“ внушава, че в София Левски има гроб, но може и само така да ни се струва…

Пет месеца след Освобождението новосформираният Градски съвет взема решение на мястото, където се е издигало бесилото, да се изгради паметник на Апостола, а в документа четем:„…на край градът, до Орханийското шосе, тъкмо на това място, гдето он славно биде на въже повесен. Там(…) ще ся пренесе от гробищата и главата на известний юнак и войвода Георгий Бенковский.“ След няколко месеца е внесено и пояснението: „и гдето ще се пренесат от гробищата както костите на Левски, така и главата на (…) Георгий Бенковский“.

Както и да гледаме документа, в него пише костите на Левски бъдат пренесени от „гробищата“. И никак другояче не можем да го тълкуваме, освен че се е знаело (поне) мястото, където е погребан, защото ако не се е знаело, как тогава са щели да пренесат костите му…

И нещо важно – още тогава е уточнено, че в „гробищата“ е и „главата на Георгий Бенковский“ – главния апостол на Априлското въстание. Как го убиват, разказва прекият свидетел Захарий Стоянов в своите „Записки по българските въстания“, а че отрязаната глава на Бенковски е донесена в София и разпозната от заловени въстаници, четем в нарочна телеграма от 1876 г. на тогавашния й управител Мизхар паша. Затова не можем да не приемем за вярно и написаното от Захарий Стоянов, че главата на Бенковски „е закопана в новите гробища, край града на западна страна, от дясна страна на шосето, като се отива на Княжево, при мястото, називаемо Халкалъ капусъ“. И само ще добавим, че тук днес се намира Министерството на земеделието…

Преди „Записките“ Захарий Стоянов е издал и биография на Левски и е написал в нея, че „смъртнитѣ останки на Левски сѫ погребани въ София…“, без обаче да уточнява къде. Но „погребани“ все пак означава погребани, което не е Левски да е бил закопан колкото да не е без хич, както години наред ни внушават това…

Когато в лятото на 1878 г. се взима решението за паметника, мястото, където е обесен Левски, а и наоколо, открай време е пусто пространство извън града… А това е така, защото София била една педя и била околовръст обградена с хендек – дълбок отбранителен ров от 1828 година, макар и запуснат през годините… И тоя хендек например го имало по протежението на канала при днешния Лъвов мост, а малко след него „възвивал“, за да стигне до днешния Паметник на Васил Левски. Къде още е опасвал хендекът София, няма да пишем, но все пак да кажем, че част от него се простирала и където днес е Министерството на земеделието…

Както тук, така и навсякъде оттатък хендека имало бостани, градини и разни пущинаци, а там били и градските гробища – християнските, мюсюлманските, еврейските и Позорните. Позорните се намирали приблизително където днес е Софийската математическа гимназия, мюсюлманските и еврейските – не е интересно, а християнските – някъде на мястото на днешната болница „Исул“ и наоколо. Отделно се знае, че около все пак малкото църкви също имало гробове, които с времето стават доста…И по тази причина към 1870 г. турците издават една наредба да спрат погребенията в църковните дворове, след което една българка дарява бостана си за ново гробище, а скоро в него вдигат и параклисче…Мястото му било пак извън хендека, но в западната част на София и фактически там, където днес е Министерството на земеделието…

Та когато Левски го обесват на познатото на всички ни място, наоколо нямало нищо освен хендека и някаква самотна турска казарма досами него… И понеже в 1879 г. тя изгаря, там някъде изливат основата на бъдещия паметник на Левски, но нищо повече, че няма средства. Започва акция по общини, но задачата е непосилна – току – що сме се освободили от 500 – годишно чуждо владичество, хората нямат пари, времето е трудно…И понеже събраните средства се оказват малко, работата зацикля…

Междувременно в 1880 г. е готов първият градоустройствен план на София, с „правоъгълна“ улична мрежа, днес позната като „американска“, както и къде да има площади, от които да тръгват „лъчове“ в различни посоки. И се оказва, че излятата основа на паметника – върху изгорялата турска казарма – попада на кръстовището между два бъдещи булеварда… И тях по-късно ги прокарват, а и днес ги има – бул.“Дондуков“ и бул.“В.Левски“…

По тази причина в 1884 г. се взема решение паметникът да бъде преместен с „10-15 м“, т.е. на днешното му място, в градоустройствения план определено за площад… В интерес на истината, разстоянието не е „10-15 м“, а по – скоро 100 – 150 м, но това не е толкова важно…

Да уточним още нещо. Години наред се тиражира тезата, че сменят мястото, защото празното пространство след пожара на турската казарма се харесало на първия български княз Батенберг за конюшни, а вече излятата основа на паметника на Дякона щяла да пречи… И че избират новото място не толкова заради градоустройствения план, колкото за да угодят на княза…

Не знаем дали е така, но Батенберг ги вдига тези конюшни, наречени впоследствие Царските конюшни. …И за подсещане да кажем, че в наше време те бяха продадени на безценица на някакъв бизнесмен, а преди година и половина една нощ бяха обгърнати в пламъци – вероятно подпалени от заплеснал се клошар…

Ще бъдем обаче коректни – някогашният градоустройствен план на София бил перспективен и обхващал в радиус от съществуващия център огромна за времето си площ. И като гледаме плана, бихме казали, че ако паметникът на Левски е бил оставен на ъгъла между двата булеварда, днес щеше да изглежда най – малкото неугледно, колкото и да е променено с годините всичко наоколо…

В 1885 г. специален Комитет подхваща работата по паметника – на новото място. И един от членовете – Христо Ковачев – по времето на Левски секретар на Софийския революционен комитет – прави предложение, „че е много хубаво и своевременно да се извадят по подобающия начин священните останки на знаменития покойник от гроба и да ся поставят тържествено в основите на строющия ся за него памятник“, както и че „софийските граждане Димитрий Н. Коцов и Георгий Атанасов знаяли мястото, гдето се намира гроба(…), защото присъствували на погребението му. Но тъй като там (…) има и други гробища, а пък положително не ся знае кой именно е той (…),ще требва да се откопаят неколко гробове…“ Според Ковачев трябвало всъщност да търсят череп с белег (при залавянето му Левски е ранен над ухото) и със счупен страничен горен зъб (Левски наистина е имал такъв зъб).

И както и да го гледаме този документ, има в него конкретика – че Левски е погребан в гробище, защото се споменава, че има и други гробове, както и че има хора, които знаят къде се намира гробът на Апостола.

И тук е мястото да кажем нещо много важно. Години наред на нас ни е втълпявано, а защо – не знаем – че оставянето на произвола на съдбата на мъртвия Левски е наш национален срам. Че софиянци се били изпокрили от страх, че циганчета целели мъртвото тяло на Левски с камъни и че накрая то било свлечено и захвърлено от турците в Позорните гробища, където заравяли как да е самоубийци, разбойници и престъпници, всичките тия наричани от турците „хаирсъзи“…

Но това няма как да е така. Според тогавашния Наказателен закон на Османската империя Левски не е осъден за престъпление, а за „злодеяние“ срещу султана. И при това положение според този Закон „ако тялото на погубения няма наследници, дава се да го погребе народът, на когото принадлежи“ (чл.17с.5). И може турците да са били всякакви, но са спазвали верските закони, обичаи и обреди, свързани с погребването на мъртвите. Може да са ги спазвали и от суеверие, но все едно…

И е известно, че Мазхар паша, управителят на София, извиква известният софийски поп Тодор да изповяда Левски преди екзекуцията. Самият Иван Вазов, когото не можем да упрекнем в „симпатии“ към поробителите, пък пише, че след като свалили мъртвия Левски от бесилото, Мазхар паша казал на поп Тодор: “Папаз ефенди, сторете с тогова според каквото е по вашия закон…“ И този Мазхар паша 3 години по – късно казва на софийския митрополит Мелетий почти същото – да погребе главата на Георги Бенковски „по християнски“…

Така че всички митове и легенди как след смъртта си Васил Левски бил изоставен от българите, са митове и легенди и нищо повече. Очевидно е погребан, а е очевидно, защото не е имало никаква забрана това да не се случи.

И тук стигаме до най – важния въпрос – къде може да е погребан Левски? И къде е трябвало да търсят гроба му в далечната 1884 година?

На две места е трябвало да го търсят – или в „старото“ християнско гробище на изток от София и оттатък хендека, на чието място днес се намира „Исул“, или в „новото“християнско гробище на запад от София – пак оттатък хендека и на чието място днес се намира Министерството на земеделието. За трета възможност -Левски да е бил в Позорните гробища – вече написахме, а четвърта просто не е имало.

И тук обаче нишката се къса, защото липсват всякакви сведения какво се случва по – нататък… В есента на 1885 Княжество България и Източна Румелия се „съединяваме“, после започва Сръбско- българската война, следва преврат, контрапреврат и абдикация на княз Батенберг, след това идва новият княз Фердинанд и следват още много какви ли не драматични политически събития…

Но така или иначе, в 1895 Паметникът на Васил Левски най – накрая е готов. На тържественото му откриване присъстват роднините, съратниците, цялото софийско гражданство, гости от страната, княжеският двор, генералитетът… И Иван Вазов е тук, и Стоян Заимов чете слово, и кой ли не е тук и никъде не се открива поне един ред костите на Левски били ли са положени в основите на Паметника… Но и поне един ред не се открива, че това не е било сторено…Пълна мистерия…

Минават десетилетия… В 1937г. Царство България чества 100 – годишнината от рождението на Апостола и в печата се появяват един след друг, но кой от кой по – противоречиви спомени, при това от „втора“ и дори „трета“ ръка. Обобщени, те звучат така – Левски е погребан до бесилката; Левски е захвърлен от турците в Позорните гробища; Левски е погребан от българи в църквата „Св.Петка Самарджийска“ (тази в „дупката“ при ЦУМ и метростанция „Сердика“); със сигурност Левски е погребан в християнското гробище на изток от София; със сигурност Левски е погребан в християнското гробище на запад от София…

В същата тази 1937 г. излиза и един детски спомен на полк. Стоян Маринов – човек вече на преклонна възраст. И той разказва как в зловещия февруарски ден на 1873г. той, няколко съученици и учителят им видели, макар и отдалеч, погребението на Левски. Няма да преразказваме спомена, но ще кажем, че полковникът е точен в детайлите – откъде тръгват, откъде минават, къде било бесилото и т.н., а ще цитираме най – интересната част:

„Като постояхме около половин час и беше почнало да се смрачава, видяхме да пристига една конска каруца с двама свещеници и двама слуги от черквите. Доколкото помня, свещениците бяха поп Тоше и поп Андон, понеже поп Тодор бил задържан…Слугите снеха Левски от бесилото и го положиха в колата. Свещениците прочетоха кратка молитва и колата потегли към града, последвана от един полицай, от свещениците и няколко любопитни граждани, които следваха издалеч и към които и ние се присъединихме.

Процесията мина през Баня-баши (джамията до днешната Централна баня), по Пиротска улица, към градските ни гробища. Трима от нашите другари (…) се отделиха и си отидоха, а останалите 5 – 6 ученика с учителя Манов продължихме до моста, който минаваше през малката река за самите гробища. Спряхме се на хендека, понеже полицаят никого не пусна да отиде и влезе в гробищата. Оттам гледахме как замина колата с покойния, последван от двамата свещеници и слугите, и се спре на западния край на гробищата, зад параклиса. Тук стана опелото и погребението в приготвения от сутринта гроб. Опелото извършиха двамата свещеници, понеже и починалият е свещено лице….“

Естествено, че става въпрос за гробището, което някога го имало на мястото на днешното Министерство на земеделието. И естествено, че споменът на престарелия полковник не може непременно да се приеме за достоверен.

Но в същата тази 1937 г. се случва още нещо. Започват да полагат паваж на улицата (тогава булевард) до Окръжната палата (днешната сграда на Министерството на земеделието). И отбиващият военната си служба млад юрист Александър Запрянов открива основите на параклис и гроб със скелет и два черепа. Убеден, че това са тленните останки на Левски и Бенковски, той докладва това на началника на Отделението за военни музеи, паметници и гробове полк. Куюмджиев, който приема костите и двата черепа в чувалчета и ги занася в мазето на отделението.

Запрянов обаче и уведомява Куюмджиев, че „има среди, които нямат никакъв интерес гробът на Апостола да бъде намерен в тази част на града…“, защото теренът е апетитен за вдигане на жилищни кооперации… А след дълги преговори с Института по анатомия през лятото на 1939 г. Куюмджиев все пак занася там за изследване чувалчетата с намерените кости.

4 години директорът на Института – Каданов се помайва, казано на прост български език, защото гради кариера… И чак в 1941г. пише на на Куюмджиев, че поради „много претрупаната работа“ не успели да почистят костите, затова ако иска, да му ги върнел… И докато се обясняват, започват бомбардировките над София и чувалчетата с костите се озовават в мазето на Института, за да се окаже в 1947, че бомба разрушила сградата и унищожила всичко, включително и костите… Казват, че това не било така, а че след края на войната Институтът бил премесен на друго място и при преместването костите просто се загубили…

Скоро след разказа на престарелия полк. Стоян Маринов – в 1937г. – се появява и някаква жена, която твърди, че покойната й баба присъствала при полагането на костите на Левски в основите на паметника. Веднага военните се активират и започват сондажи в Паметника. От прочетените документи лично ние разбрахме, че работата им не е била нито достатъчно компетентна, нито достатъчно прецизна…

След влизането на България във Втората световна война пък от само себе си всичко приключва… И въпреки това още тогава Никифор Ганев, директор на Общинската библиотека и много ерудиран човек, заявява, че няма никакво съмнение – Левски и главата на Бенковски са погребани в гробището в западната част на София, т.е. където днес е Министерството на земеделието, и че според него в лятото на 1885 костите били извадени и положени в строящия се паметник на Левски…

В наше време дълги години и много упорито и много настойчиво покойният писател Николай Хайтов приема като кауза да докаже, че Левски е погребан от българи и тайно в църквата “Св.Петка Самарджийска“ – тази в „дупката“ при ЦУМ и при метростанция „Сердика“. И днес много хора вярват в неговата теза, но според нас Левски да е погребан там, е просто несъстоятелно…Дали е истина, не можем да кажем, но тогавашният директор на Националния военноисторически музей Колонкин твърди, че дал на Хайтов да прочете всички налични документи, но той само започнал, след което се отказал… Дали защото вече е имал своя предпоставена теза и видяното в архивите не й е „съответствало“, не можем да кажем…

В 2017 г. търновският историк и писател Николай Иванов издава сензационната книга „Разкрития и документи за гроба и костите на Левски”, а скоро след това и продължение. В резултат на своите изследвания – на лист по лист на архива на Националния военноисторически музей – той заявява, че Левски е погребан в някогашното гробище, върху което днес се издига Министерството на земеделието.

В изследванията на Николай Иванов се включват и проф. Минчо Ненчев, преподавател по архитектура и урбанизъм в УАСГ, както и геодезистът Златан Златанов. Те правят замервания и ги сравняват със старите ръчни скици (хандриси) на Йосиф Обербауер от 1894 г. и със скиците на Александър Запрянов от 1937 г., когато той открива вероятните кости на Левски. Взимат и скици и данни от стария и новия кадастър на София и като ги съпоставят, се оказва, че буквално до сантиметри съвпадат. Въз основа на триптиха на Обербауер „Християнското гробище в София“ (1895) и картината на Иван Иванов „Параклисът на старите християнски гробища“ (1909) проф. Ненчев изработва и скици с точното място на параклиса и гроба на Левски и няма никакво съмнение – намирал се е точно там, където днес е ул. „Д.Груев“№6 – улицата до днешното Министерство на земеделието…

Според Николай Иванов в 1937 г. Запрянов прибира в чувал само намерените едри кости и има голяма вероятност в гроба да са останали гривнените и глезенните стави, както и части от фалангите на ръцете и ходилата – по негова преценка около 100 костици с размери около 1.5 см. Но при съвременните ДНК анализи, ако тези костици се намерят, установяването дали са на Левски (имаме отрязаните му коси – за сравнителен ДНК анализ), а оттам и че това е гробът на Левски, не е никакъв проблем.

И при всичко това се питаме толкова ли е трудно да се направят разкопки на ул.“Д.Груев“? И защо не го направим? Та ние имаме златен шанс.

Ще завършим така. В края на XIXв. Шлиман открива Троя само по описанията й от Омир в „Илиада“. И то при положение че векове и хилядолетия даже никой никога не си и помисля, че „Илиада“ е нещо повече от красива измислица. Но Шлиман дръзва да си помисли. И при положение че никой никога не вярва, че този човек, наел работници упорито да копаят един каменист пуст хълм, ще намери каквото и да е. Но с „Илиада“ в ръка Шлиман ръководи разкопките. И понеже вярва, намира Троя… И в същата 1873, когато нашият Васил Левски е обесен, открива Златото на Троя и с огърлицата на Хубавата Елена триуфално обкичва съпругата си…

В сравнение с Шлиман ние трябва само да намерим едни стотина костици на една софийска улица, при това трябва да ги потърсим на конкретно място, та ако даде Бог, както се казва, веднъж завинаги да разберем къде е гробът на Васил Левски. И това е златен шанс.

 

Този текст не може да бъде препечатван без изричното разрешение на „25 кадър“

Рубриката (Не)забравената България се реализира с любезната подкрепа на МГМ-ГМ – официален дистрибутор на Hörmann.

error: Съдържанието е защитено!