Христо Бобчев – един „обикновен“ български следосвобожденски индустриалец

Христо Бобчев – един „обикновен“ български следосвобожденски индустриалец

Тази статия нямаше да я напишем, ако в последните дни не се говори постоянно за Габрово, ако не се бяхме сетили хората в тоя град колко драматични исторически събития са преживели, ако не знаехме колко корави и о̀правни хора са габровци и ако един от тях не беше Христо Бобчев. Но да караме подред…

Открай време хората в Централния Балкан, което ще рече между Троян и Котел, ги наричат балканджии. И обитаващи някога компактни села или просто махали във високите части на Стара планина, те се препитавали с животновъдство, защото какъв друг да е бил поминъкът им…

Никой не може да каже кога точно, но най – вероятно в началото на Възраждането, т.е. към края на ХVІІІ в., балканджиите започват да „обслужват“ Тетевен, Ловеч, Троян и Габрово, но и не само, където занаятите стремглаво се развиват… И това е така, защото от овце се добива не само мляко и сирене, а и вълна, козина и кожи. И балканджиите стават основни „доставчици“ на суровини за абаджийството (направа на груб вълнен плат за потури, сукмани, ямурлуци), за терзийството (шиене на дрехи), за гайтанджийството (изработка на вълнени шнурове за украса на дрехи), за кожарството (обработка на кожи), за кожухарството (изработка на калпаци, шапки, чехли, кесии), за сарачеството (изработка на конски „принадлежности“, кожени ремъци, каиши, куфари, чанти, колани), за мутафчийството (изработка на торби, чували дисаги и козляци), за тъкачеството (традиционно съществуващо, но и разнообразено вече с халища, губери) и т.н.

Та в Габровския Балкан имало една махала Стоманеците. И тук, както навсякъде, мъжете гледали овце, а жените обработвали вълната, но това не била лесна работа… Първо я перели в планинските реки, след това я разчепквали, за да не е сплъстена, после я провлачвали през дарак („уред“ с гъсти и остри железни шишове), за да стане пухкава, а след всичко това я изпридали и я превръщали във вълнена прежда… И част от нея мъжете продавали в Габрово, а от останалата жените тъчели вълнен шаяк (плат), който много се търсел от габровските терзии (шивачи). И по всичките тези причини децата помагали на родителите си за прехраната на семействата, по това време многолюдни…

В едно такова семейство в махала Стоманеците на 15 октомври 1834 година се ражда момче, което кръщават Христо. С него децата на бащата Рачо Боба ( почти до Освобождението българите нямаме фамилни имена) и майката Неда стават цели шест. Като поотраства, Христо се научава да чете и пише в местното килийно училище, но бащата мечтае синът му да иде в (бъдещата) Априловската гимназия в Габрово, която в началото (1835) е двугодишно училище, в което се учело граматика, аритметика, география, история, естествознание.

Ето защо когато Христо става на 12 години, баща му го завежда в Габрово при един от видните търговци там, с уговорката детето да ходи в Габровското школо̀, а в останалото време да слугува в дюкяна му.

Но след една година се оказва, че Христо Боба хич не е по ученето. И чорбаджията го праща да работи на (някакви си) Боженски воденици, където имал чаркове (задвижвани от вода „въртележки“, чрез които се усукват няколко вълнени конеца и се получава гайтан, т.е. шнур).

Та в едната от двете воденици Христо Боба става помощник, но нощем ходи да работи при други гайтанджии, защото наоколо имало и други воденици с чаркове и защото те поначало се „въртели“ денонощно. И с усърдие, трудолюбие, хъс и най – вече с „гледане“ Христо много бързо усвоява тънкостите на гайтанджийството.

След цели 10 години и пестейки всеки грош, той посъбира пари. През това време се сближава и с приятеля си Стефан, също гайтанджия. И като си обединяват „финансите“, двамата купуват едната Боженска воденица.

Нещата потръгват и след 3-4 години „ортаците“ се замогват, но Стефан решава да заработи с баща си, също гайтанджия. Христо изкупува дела на съдружника си и както се казва, станал вече пълен сайбия (собственик), се „развихря“… Преобразуванията във воденицата не са интересни, интересно е друго – че подменя железните части на чарковете със стоманени, нещо непознато до този момент

Скоро това се разчува и чарковете на Христо (вече Бобчев) започват масово да се търсят, защото междувременно производството на гайтани в Габрово се е разрастнало, което пък довежда дотам, че вълната вече недостига и започва трескавото ѝ изкупуване от околността…

Христо Бобчев е успял да изпревари останалите, но и те не се спират… И само да добавим, е така, за обща култура – по време на османското владичество Габрово е единственият български град, в който няма джамия и че по времето, когато всичко живо там работи, а и богатее, мидюринът (околийският началник) е българин…

И в 1864, вече 30- годишен, Христо Бобчев се жени за единствената сестра на приятеля си Стефан, а в следващите 10 години семейството вече има пет деца… Но мисленето на Христо Бобчев се променя с времето и той си дава дума, че ще направи всичко, което е по силите му, за да ги образова…

Междувременно в Габрово и наоколо хората – всеки според възможностите и инициативността си – се труди… Но както във всяко време, между тях винаги има по – инициативни и по – напредничави… И скоро някои такива габровци започват да внасят прежда “отвън“ – по – качествена, от което и гайтаните ставали по – хубави, но няма как да не е било така, защото „вносната“ прежда била машинна…

И тогава какво точно му ражда главата на Христо Бобчев , не можем да знаем, но в 1870 той започва да изкупува градините около двете Божански воденици най – вероятно с идеята в перспектива да разраства „бизнеса“ си….

Явно обаче и неговите „колеги“ не стоят на едно място и в 1871 той и няколко човека се сдружават и учредяват Търговското дружество „Будущност“, на което Христо Бобчев става съосновател, а впоследствие и касиер.

И „бизнесът“ им се развива и поотделно, и заедно, а след няколко години идва Освобождението… Чак тогава Христо Бобчев решава да построи къща за семейството си. И в 1881 я вдига – първата в Габрово от печени тухли, с европейски мебели и даже с първите в града пружинени кревати.

Но времената се променят, което значи, че в Свободна България всеки вече бил максимално свободен да напредва в своята сфера. В 1882 габровският гайтанджия Иван Калпазанов в съдружие отваря първата в Габрово фабрика за машинно предене на вълнена прежда – с немски машини…

През следващата 1883 пък други двама габровци започват направо да внасят машинно изпредена камгарна (тънка, здрава и еластична) прежда от Англия и с нея започват не само плетат гайтани, но и да тъкат платове. И изобщо конкуренцията си казва своето и явно когато хората са оставени да следват „стопанския“ си инстинкт и инициатива, нещата винаги вървят напред, а не стоят на едно място…

Междувременно Христо Бобчев е влязъл в съдружие с двама севлиевски търговци, които организират в Севлиевския край изкупуването на вълна за чарковете за плетене на гайтани на Бобчев. Но той разбира, че това вече не е достатъчно и че изостава от конкуренцията… Тогава се ентусиазира и той да има фабрика за машинно предене на вълна, но няма достатъчно капитал. И затова влиза в преговори със стари и опитни габровски гайтаджии и всичките тези хора стигат до решението да построят фабрика за предене на гайтани и тъкан шаяк (груб вълнен плат, но по – тънък от аба).

И Христо Бобчев се качва в Свищов на един параход и поема към Виена, а оттам и към Манчестър, за да купи машини, като носи около кръста си пояс с 12 кг златни монети, които само можем да си представим колко са му тежали…

Според Веселин Ив. Димитров, изследвач на епохата, Христо Бобчев отива във Виена при известния български търговец там Сава Паница за помощ – как да продължи пътуването си, като не знае чужди езици. Но както се казва, винаги има начин – Паница му дава четири табели на френски и английски със следните надписи: „Този господин пътува за Париж“, „Този господин пътува за Лондон“, „Този господин пътува за Манчестър“ и „Този господин иска да се срещне с комисионера Васил Вълчев“

Същевременно пишат на въпросния г-н Вълчев, че на еди – коя си дата на гарата в Манчестър ще пристигне Христо Бобчев, който няма да си сваля калпака, за да го разпознае. И показвайки картите по дългия път, Христо Бобчев стига до Манчестър, а на гарата просто не му налага да вади четвъртата табела…

Двамата обикалят фабриките, избират машини на реномирана фирма и Христо Бобчев ги купува. Договарят се и за техници, които да дойдат в Габрово, за да ги монтират и обучат работници. Оттам – нататък нещата се подреждат: Христо Бобчев (тоя път без табели) се връща в Габрово, след 7 месеца машините и английските техници пристигат в Свищов, оттам за 8 дни с биволски коли ги прекарват и техниците ги монтират в построената през това време фабрика, която наричат„Първа английска камгарна предачна фабрика „Александър“ – Габрово“, на името на първия български княз Александър Батенберг.

На Димитровден 1884 я откриват официално и както се казва, Христо Бобчев и съдружниците му се пускат в дълбоките води… И се оказва, че след първата подобна фабрика в Габрово, тази е втората и че с още две тези инициативни българи поставят основите на оная впоследствие мощна текстилна индустрия в Габрово, заради която след години града ще започнат да го наричат „Българския Манчестър“…

Може би тук е мястото да кажем, че някога личният престиж е бил неотменен от индустриалния… И затова Христо Бобчев става авторитетен и уважаван габровец. И днес вероятно би ни се видяло маловажно или суетно, но в 1884 в Габрово идва княз Батенберг и отсяда в къщата на Христо Бобчев… За втори път отсяда тук в нощта на 7 срещу 8 септември 1885, когато се придвижва от Шумен към Пловдив, където на 6 септември е обявено Съединението… И като и така пишем за къщата, да кажем, че след полагането на клетва във Велико Търново в 1887 и на път за Пловдив, вторият български княз Фердинанд също отсяда в Габрово в къщата на Христо Бобчев и в нея провежда първия министерски съвет…

В същата тази 1887 в България влизат в сила първите протекционистки закони, даващи големи облекчения за развитие на индустрията и в частност на текстилното производство – ниски данъци и безмитен внос на машини, съоръжения и суровини. В резултат на това производството във фабрика „Александър“ се разраства, броят на машините се увеличава и съдружниците решават да я разширят.

И те не само вдигат втори етаж, но отварят и бояджийна и доставят нови предачни и тъкачни машини. Сега обаче възниква друг проблем – машините вече са много и само с водна сила не могат да бъдат задвижвани. Затова се налага да доставят парна машина, но преди това купуват и огромен парен котел.

И той пристига на пристанището в Свищов, но преценявайки предварително, че няма как да го прекарат до Габрово, съдружниците поръчват и изработката на специална кола, теглена от биволи. И 20 дни 28 бивола тегят парния котел от Свищов до Габрово… И на 20–ия ден той триумфално – даже с градската музика! – е посрещнат от цяло Габрово…

И фабриката на Христо Бобчев, те. на дружеството, заработва на пълна пара… Той е директор, но имат и Управителен съвет, и идеална организация на производството, и отлични майстори тъкачи, предачи и бояджии. Всички те осигуряват захранването на машините, нареждат на работниците кой какво да прави и се грижат за качеството на продукцията. Първоначално са немци, чехи, австрийци и руснаци, но с времето обучават българи и майсторите стават изцяло българи…

Неусетно времето върви и петте деца на Христо Бобчев порастват… И както винаги е било у нас през Възраждането, а по традиция и след Освобождението, време е и те да се включат във фамилния „бизнес“…

Христо Бобчев и жена му имат 5 деца – една дъщеря и четирима синове. И както някога си обещава за синовете си – да ги образова, го постига. Рачо Бобчев завършва висше търговско училище в град Антверпен – Белгия. Никола Бобчев завършва текстилно инженерство град Брауншвайг – Германия. Стефан Бобчев завършва право в Швейцария. Петър Бобчев пък го влече работата, а не ученето – също като баща си – и отрано се впуска с голям мерак във фамилния „бизнес“.

И тримата му синове се връщат в България, но по – различно време, естествено. По – късно всички те имат семейства и деца, а най – първа се омъжва единствената дъщеря на Христо Бобчев и жена му – за „момче от добро и уважавано семейство“, както казват някога… И да уточним – само единият от синовете – Стефан Бобчев не се включва във фамилния „бизнес“, макар че опитва – него просто го влече правото и фамилията зачита избора му да работи това, което го влече.

Пръв се завръща в Габрово (в 1891) Рачо Бобчев. Прекарал след ученето в Белгия известно време и в Англия, за да се запознае с тънкостите на текстилното производство там, баща му му веднага му отстъпва директорското място във фабрика „Александър“. И прави това, защото е убеден, че младите трябва да се пуснат в „дълбоки води“, а и защото е естественото както той е положил основите, така синовете му да започнат да ги надграждат…

И Рачо Бобчев тръгва по стъпките на баща си – винаги с мисълта за фамилния успех и винаги с мисълта, че в семейния „бизнес“ трябва много да се работи, а парите ще дойдат от само себе си, но и че те не са за харчене, а за развиване на „бизнеса“. И да приведем само едно доказателство – както преди баща му, така и той получава заплата от 4000 лв. годишно, а майстор във фабриката – 3600 лв…

Бащата обаче не се оттегля, а просто се заема изцяло с работата по чарковете за гайтани (общо в Габрово имало към 800, от които 360 били на Бобчеви), досега движена от другия му син Никола. На свой ред той поема и доставката на прежда и пласирането на готовите гайтани на всякакви клиенти.

Двамата основават и дружество„Христо Р. Бобчев и син“, отделно от фабрика „Александър“, но да не си помисли някой, че са се отделили, за да бъде печалбата само за тях. Няма такова нещо – всичко било общо – на фамилия Бобчеви – и работата, и печалбата, а това с различните дружества било само за удобство…

И понеже гайтанджийските помещения били под фабриката, Рачо Бобчев – като млад и инициативен директор – се заема с модернизацията и разширението й, че да станат по – компактни нещата. Вдига още един етаж и доставя тъкачни станове и ново оборудване, което обаче налагало нови двигателни мощности. Затова свързват фабрика „Александър“ с водното колело на „Христо Бобчев и син“, като прокарват трансмисията през специален тунел… Така модернизирана, скоро след това фабрика „Александър“ започва да изпълнява и държавни доставки за армията и полицията. Скоро след това пък в Габрово се завръща от „странство“ и третият син, завършил текстилно инженерство в Германия – Никола Бобчев – и веднага започва работа във фабрика „Александър“.

И така погледнато, старият Христо Бобчев с трима от порасналите си синове продължават да теглят „трансмисията“ на фамилния „бизнес“ в името на общото им благополучие, обществен престиж и авторитет…

И признанието за таланта и инициативността им не закъсняват – през 1892 на изложението в Пловдив (бъдещия Пловдивски панаир) фабрика „Александър“ на Бобчеви получава златен медал, а бащата Христо Бобчев – златен медал за гайтаните си.

И само да добавим, че и другите габровските фабрики не остават по – назад и че всичките те печелят най – високи отличия на изложения в Чикаго, Антверпен, Париж, Лондон, Лиеж, Солун.

Но за съжаление, в живота невинаги нещата се развиват така, както ни се иска. И нерядко точно когато хората са доволни от постигнатото или просто всичко им е наред, неочаквано ги връхлита нещастието…И няма нито правила за успех, нито обяснения за нещастието – то просто се случва, и толкова…

През 1898 в Габрово се основава ловно дружество, а двама от учредителите му са братята Рачо и Петър Бобчеви. И две години по – късно и по време на лов ден над махала Стоманеците, родното място на бащата Христо Бобчев, синът му Петър е застрелян по невнимание от друг ловец… А само преди седмица жена му е родила дъщеричката им….

Как се отразява всичко това на фамилията, можем само да си представим… Но животът трябва да продължи, просто няма как… И той продължава, като членовете на фамилията намират спасение само в работа, работа и пак работа…

През 1902 синът Рачо Бобчев и директор на фабрика „Александър“ купува нова техника – предачни машини за тънки прежди, модерни бояджийни машини и друго оборудване. За задвижването им доставя и парен котел и локомобил (подвижна парна машина, прилича на локомотив, която използва топлинната енергия от парата в котела и я преобразува за механична работа). Две години по-късно доставя нови английски машини, а след три – и втори цилиндър за локомобила. И когато година по – късно доставя и нов огромен парен котел, при превозването му с коли, теглени от биволи, те съсипват един мост в Габрово, защото бил дървен… Но всичко е оправено после, при това мостът е направен още по – здрав…

По това време бащата Христо Бобчев решава да построи още една предачна фабрика, свършено модерна, и я построява… Всичко в нея било по немски модел – и машините, и осветлението, всичко. В т.нар. фабрика „Малка Бобка“ фамилия Бобчеви влага всичките си средства – до последния лев. И не само я построяват, и тя не само заработва, но и става водеща фабрика в Габрово… И сигурно не е случайно, че когато се създава Съюзът на габровските индустриалци, негов пръв председател е Рачо Бобчев, достойният наследник на баща си Христо Бобчев…

Нашият разказ ще спре тук, без да разказваме подробно как през 1911 фабрика „Александър“ има 1700 предачни вретена и 22 механични стана, а в нея работят 280 души. Няма да пишем и как по време на Балканските войни тя шие шинели за българската войска…Няма да пишем и как от началото на 1913 акциите на (вече) Акционерното дружество „Фабрика Александър“ се котират на Софийскатата фондова борса първи от всички габровски дружества… Няма да пишем и как през 1919 синът на Рачо Бобчев – Христо, кръстен на дядо си, донася в Габрово първата кожена футболна топка с надуваем плондер и първите футболни обувки и как създава първия футболен отбор в града… Няма да пишем и как „фамилният кораб“ плува в какви ли не бурни води между двете световни войни и все пак оцелява, докато се стига до 1947, когато новите управляващи просто отнемат „фамилния кораб“ на третото вече поколение Бобчеви, защото всичко вече трябва да стане общо…

И няма да го разкажем само защото в 1911 старият Бобчев си отива от тоя свят… И защото искахме да разкажем просто пътя на един „обикновен“ български индустриалец след Освобождението… Как тръгва от една махала, някъде по баирите на Стара планина, и как върви към успеха – крачка по крачка, ден след ден и година след година – за добруването на семейството си, за добруването на децата си и за добруването на България…

error: Съдържанието е защитено!