Днес имаме проблеми с водопроводите, а показваме на чужденците римски отпреди 1800 години

Днес имаме проблеми с водопроводите, а показваме на чужденците римски отпреди 1800 години

Тази статия нямаше да я напишем, ако вече втори месец не се говори за водната криза в Перник, а и за проблеми с водоснабдяването в цяла България. И понеже сме в 2020 година и с времето нещата би трябвало да еволюират, а не да деградират, ще направим кратък исторически преглед на водоснабдяването (поне) на София – с идеята, че може би нещо ще ни подскаже как принципно трябва да се решават нещата… Но да караме подред…

Кой как и защо обитава днешните българските земи преди в 681 година, когато Аспарух минава Дунава, побива копието си и решава тук да засели своя народ – нали така са ни учили – няма да се разпростираме…

Но няма как да отминем факта, че 500 години преди Аспарух нашите земи са били провинция на Римската империя и доказателства има и днес из цяла България – църкви, амфитеатри, пътища, бани, статуи и какво ли още не, като например цял град, който „лежи“ под днешна София… И римляните го съграждат тук заради минералния извор и планината Витоша, богата на води, а причината е ясна – без вода животът е немислим.

Римляните наричат града Сердика и в 300 –та год. сл. Хр. в него има прави улици с колонади, внушителни обществени сгради с удивителни мозайки, частни жилища от камък и тухли, с мелници за зърно и пещи за хляб. А стотина години преди това пак римляни са каптирали минералния извор и са направили мраморно водохранилище, с хидрофобен хоросан, а за прокараните от него водопроводи дори са ползвали кълчища… И както всичко останало, така и каптажът им не само оцелява, а и се и ползва до 1912 година…

Римляните правят каптаж и в богатата на води планина Витоша и „опъват“ водопровод до крепостните стени на Сердика. И оттам с разпределителни шахти и майсторски изградени глинени водопроводи под паважите на улиците всички обществени и частни сгради са водоснабдени…

Но римляните не биха били римляни, ако не са мислели за всичко. Нечистите градски води те отвеждат извън Сердика по отлично иззидани канали – също под уличните паважи, а на места и с отвори с похлупаци за почистването им. Извън крепостните стени пък „главен“ канал поемал нечистите води и ги извеждал далеч от града.

И естествено, заради минералния извор вдигат и известните си бани, които днес бихме нарекли СПА центрове и където с часове се отдавали на релакс… И да обобщим – в момента сме 2020 година, а всичко това римляните го правят преди 1800 години…

Много по – късно когато отдавна по нашите земи няма римляни, а има Първо българско царство, а след него и Второ, построеното от римляните продължава да се ползва… Дали ние самите правим нещо повече, няма сведения…

След падането на България под османско владичество строежът на джамии нарушава „римската“ улична мрежа, а оттам и водопроводната система на Сердика, която с времето започва да се нарича Средец. Канализацията обаче е занемерана и боклуците се хвърлят в помийни ями или просто на когото където му падне… Махалите имат чешми с чучури, а по-уредените къщи – кладенци, защото под днешна София текат доста подземни води. И все пак има сведения, че някогашните римски бани били преустроени в отделни бани за мъже, за жени и за войници.

Освобождението 1878 сварва София с разположени на по-важни кръстовища и площади 54 чешми с изворна вода от Витоша и Боянската и Владайската река. Има и десетки кладенци, както и водохранилища за безплатно раздаване на вода през лятото, когато София потъвала в жега и прахолях. Трима „чешмеджии“ следят нещата да са наред, но поддържането на „водопроводната“ мрежа е примитивно, а опасностите от замърсяване на водата и пламване на зарази – постоянни.

Защо Учредителното събрание в Търново в 1879 избира София за столица на Нова България, е известно. Че има къде – къде по – подходящи градове най – малкото защото са по – развити, като например Пловдив, Търново или Русе, е така. За избора на София надделява един – единствен аргумент – че се намира в центъра на българските етнографски предели и че оттук минават важни пътища от Западна Европа към Цариград и от Дунава към Македония.

Пишем това само за да кажем, че в 1879 София има 11 694 жители, че година по – късно те вече са 20500 и че се увеличават всеки ден. Ето защо наличните чешми вече недостигат и пред тях редовно могат да се видят и опашки. Хората наливат вода, стават разправии и изобщо така не може да се продължава.

Ето защо когато в 1884 жителите на София са вече 27 000, българският инженер Белов и руският инженер Кубасов разрабоват проект за водоснабдяването на София, като идеята е в перспектива да се задоволят нуждите на 60 000 столичани. Преди това обаче нещата са подготвени – направено е цялостно проучване на изворите над с. Бояна и наличните води в самата София и са закупени достатъчно дървени тръби и за ремонт на остарелите, и за новите.

И планът се осъществява – каптират се нови извори над Бояна и се полага водопровод до София с две разклонения – едното до площад „Св. Неделя“, другото – до Двореца. Постепенно правят и разклонения на водопроводната мрежа и тя започва да наподобява дърво с разклонени клони, които обаче все още не са свързани помежду си.

В 1900 жителите на София вече са 68 000, общата дължина на водопроводите от планината е станала 58 км, а столицата има близо 50 км улична водопроводна мрежа.

През 1902 тук вече живеят 74000 човека и има и изградена канализация, макар и частична. И дали защото проектът за водоснабдяване отпреди 10 години бил предвиден за 60 000 жители, дали защото заради канализацията разходът на вода се увеличава, но и потреблението на вода рязко се покачва. Тогава взимат вода и от Боянската река чрез един временен филтър, който обаче скоро се поврежда и е изоставен.

Ето защо с нов поект се захваща Техническото бюро на някой си инж. Салбах в Дрезден и в следващата 1903 започва реализацията му. На Витошкото плато, т.е. под Черни връх, „хващат“ Владайската река и по две тръби докарват водата в коритото на Боянската река при т.нар Черна скала. Оттук по две тръби пък тя „слиза“ в резервоар под с. Бояна и оттам по втора тръба стига до София.

Междувременно в младата столица се създават водопроводна и канализационна служба към Общината и работещите там усилено разширяват водопроводната и канализационна мрежа на София – не изцяло обаче. Казват, че изградените на основните столични булеварди водопроводи се ползват после безпроблемно 100 години – нещо, което искахме да проверим, но не успяхме…

Но когато идва 1912 година, София вече е станала стохиляден град… По време на Балканската (1912) , Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1914 – 1919) всякакви градоустройствени дейности прекъсват, но затова пък след като по време на войните към столицата заприиждат бежанци от Македония и Източна Тракия, след края им София има вече 154 000 жители. И водата пак недостига…

Както знаем, навремето у нас не е можело да се завърши висше техническо образование и младите хора са се образовали в „странство“, т.е. в Западна Европа. И само да вметнем, без изобщо да се опитваме да търсим причината или правим каквито и да е внушения, че до един, или може би с фрапантно малки изключения, всички теси млади хора са се връщали в България…

И очевидно образованието им е било отлично, защото още преди войните началникът на водопроводното отделение към Софийската община – инж. Хр.Танев, или немски, или австрийски възпитаник, не можахме да уточним, преценява, че водите от Рила трябва да бъдат „доведени“ до София, защото тя непрекъснато увеличава населението си. И въз основа на това в 1921 Общината дава зелена светлина на бъдещия проект и урежда нормативно реализацията му…

През същата година екип изработва проекта за водопровода „София — Рила“ и през 1924 г., след като се осигуряват финасите и се взима експертно мнение на повикания от странство специалист, Общинския съвет взема решение да се започне строеж на новия водопровод. За целта е трябвало да се „хванат“ водите от река Бели Искър и Леви Искър в Рила и се направи язовир (днешният „Бели Искър“), който да събира топящите се снегове пролетно време от високите части на планината.

„Дясната ръка“ на инж. Танев е младият Иван Иванов, дипломиран хидроиненер в Германия. Той приема предизвикателството, но как да стане това? Оказва се впоследствие, че става с къртовска работа – денонощен екип работи по проекта, като даже и отива в Западна Европа да огледа там как са направени нещата…

Преди започването на гигантското за времето си хидросъоръжение Народното събрание приема специален закон за него, а се създава и Строителен комитет, който да направлява, наблюдава и извърши строежа на водопровода, както и да води строг отчет за всички финансови разходи. И в днешните архиви има над 5000 документа (при бомбардировките над София в 1944 останалите са унищожени), които показват, че на всеки етап от стрителството, както и за каквито и да е финансови раходи, всичко е било отчитано и докуменирано.

За първия етап на строителството у нас пристига немска фирма, а за втория – италианска, но повечето работници са българи. Каскадата „Рилски водопровод” се строи от 1924 – 1933. И целта е постигната – налице е вододайна зона от 196 кв.км, дължината на трасето е 82 км, от които 38,5 км са канали, 17,9 км – тунели, а тръбите са 25,3 км. Построени са и влизат в експлоатация и ВЕЦ „Симеоново“ и ВЕЦ „Мала църква“. И по Рилския водопровод потича вода за станалите вече 287 600 жители на София, за иституции, училища, болници, за зоологическата градина, за предприятия, частници и изобщо навсякъде… И само да кажем, че по това време в София има 485 обществени чешми – е така, като ожаднее човек, да има къде да утоли жаждата си или просто да се разхлади…

Едновременно с потичането на вода от Рила към София се поставя и въпросът за преустройството на водопроводната мрежа, която навремето е удовлетворителна, но вече не е ефективна… И правят нов план, но не виждаме смисъл да го обясняваме, защото не всички, които четат тази статия, живеят в София… И затова споменаването на имена на квартали, на конкретни места, където разполагат резервоари, и на улици, където полагат водопроводни разклонения, само ще утежни информацията. Затова само ще кажем, че и този план е успешно завършен.

Инж. Иван Иванов обаче не спира дотук. В проекта му за Рилския водопровод влиза и построяването на днешния яз. „Бели Искър“, за който споменахме – за водохващане на вода при пролетното снеготопене във високите части на Рила. Втората световна война забавя строежа, но въпреки това в 1948 язовирът е завършен и става първият язовир в България.

Докато се строи Рилският водопровод, се правят топографски снимки, геоложки проучвания и други такива за състоянието на р. Искър край с.Пасарел, разположено между Рила и София, но в „ниското“, с идеята да се построи и там язовир. Затова в 1947 – 1948 се правят нови проучвания и когато взимат окончателното решение, новите власти пак „опират“ до инж. Иван Иванов, по това време намиращ се в Централния софийски затвор и със смъртна присъда от Народния съд.

И няма как – заменят я с доживотен затвор само и само той да проектира новия язовир, защото е специалист от световна класа… И човекът го проектира – под милиционерско наблюдение прави чертежите в затвора, а от време на време го карат на място за уточняване на някои подробности в проекта.

Строежът започва в края на 1949 и през 1954 е построен и яз. Искър – за времето си най-голямото техническо съоръжение в България, с което водоснабдяването на София напред във времето се гарантира окончателно…А по това време в нея вече живеят 620 000 човека и се увеличават ли увеличават…

В 1957 вече го има и Панчаревското езеро, по същество допълнително водохранилище към яз. Искър. И се продължава нататък…До 1970 са изградени безнапорният водопровод от ВЕЦ „Пасарел“ до резервоар „Бъкстон“, Пречиствателната станция в Панчарево, както и резервори с общ обем 128 000 кyб. м вода. Отделно правят и промишлен водопровод с дължина 19 км от бент „Панчарево“ до индустриални зоните зони на София „Гара Искър“ и „Военна рампа“.

В 1970 обаче жителите на София са вече 950 000…И държавата отново се задейства… За 10 години е построена т.нар. Върхова аварийна връзка от ВЕЦ „Кокаляне“ до Пречиствателната станция „Панчарево“ (в случай на авария към София да се подава вода от яз. „Кокаляне“), стоманен водопровод от Пречиствателната станция в Панчарево до резервоар „Бъкстон“, както и от резервоар „Симеоново“ до резервоар „Мало Бучино“ и град Банкя; трети водопроводен пръстен от резервоар „Колежа“ до резервоар „Коньовица“, а и резервоарите „Колежа“, „Лозище“, „Под Симеоново“, „Модерно предградие“, „Мало Бучино“, „Под Бояна“ и „Красно село 11“ с общ обем 202 000 кyб. м. вода…

Построяват и дубльор на третия водопроводен ринг в участъка от резервоар „Колежа“ до жк.“Дружба“, както и цялостната водопроводна мрежа в новите жилищни комплекси „Люлин“, „Младост“, „Надежда“, „Слатина“ и „Хаджи Димитър“.

Но в 1980 София междувременно е станала милионен град… Това налага да не се спира дейността по осигуряването й с вода, както и осигуряването на надеждността на водопроводната й мрежа, и дейността не спира…В следващите години се построяват водопроводните мрежи на жилищните комплекси „Левски“, „Младост“, „Обеля“, „Дружба“ и „Овча Купел“. Започват и реконструкции на водопроводите в централната градска част на София, като всичките са подменени.

За времето след 1989 няма да пишем какво се прави, още повече че и няма много информация. Има планове, много планове, статегии, много стратегии – от всяко правителство, управлявало до 2020…Каква част от тях е изпълнена, не можем да кажем… Да припомним обаче, че през ноември 1994 кметът на София Александър Янчулев обявява воден режим – нещо, което никога дотогава не се е случвало в София… Оказва се, че яз. Искър, основен източник на вода за столицата, е почти източен. Източени са 680 милиона кубика вода!

Впоследствие се разбира, че Кремиковци ги е източил, а резултатите са тези, че от спирането и пускането на вода по време на водния режим са се пукали водопроводи, че са се взимали решения за подмяната им, но така и не са се изпълнявали, че нещата са се кърпели, а проблемите са се замазвали и така нататък и така нататък…

И всяко следащо правителство обяснява, че не то, а предишното нищо не е свършило… И всички разчитат на Рилския водопровод и на дъждовете и снеготопенето и никой не иска да помисли перспективно и да предвиди, че климатът се променя, че зимите в България все повече не са зими и че някога българските управленци са мислели за бъдещето, докато днешните мислят само как да закрепят нещата за момента, пък по – натътък ще го мислят…

Естествено, че днес София няма проблем с водоснабдяването, защото яз.“Искър“ е пълен. Но София не е България, затова да кажем и че в 2020 в десетки градове в България има проблем с водата, че десетки села са на воден режим и не виждат светлина в тунела… Че около 30% от населението в България, държава в ЕС, няма канализация, че малко под 1% няма никакво водоснабдяване и че в десетки градове водопроводите са на повече от 60 години… И че или никой от отговарящите по веригата за „водния“ ресор не иска да ги подмени, защото това изисква усилия, или че си мисли, че няма нужда, или че е компетентен, или че си гледа работата през пръсти, или всичкото това накуп…

И ще завършим така. Представяме си инж. Христо Танев, подел инициативата за Рилския водопровод, и инж. Иван Иванов, ненадминатият кмет на София за всички времена и построил Рилския водопровод, как от отвъдното гледат София и близкия Перник, на който всеки момент ще свърши водата. „Г-н Иванов – казва инж. Танев – какво виждат очите ми? Че водопровод от 13.5 км от Мало Бучино до Перник е упражнение за студенти, а явно за управляващите е проблем…“„Ами! – усмихва се инж. Иван Иванов – че римляните преди 1800 години щяха да го направят, както и ние… Както знаете, само въпрос на умно управление е…“ „Абер натюрлих“ („но разбира се“) – кима разбиращо с глава инж. Христо Танев.

*Снимката на римски водопровод от Сердика е от https://www.webcafe.bg/

 

Рубриката (Не)забравената България се реализира с любезната подкрепа на МГМ-ГМ – официален дистрибутор на Hörmann.

error: Съдържанието е защитено!